или още щрихи за взаимопомощта между две исторически нации

          ИМАЛО едно време /има ги и ще ги има вовеки/, че и до днес два велики и братски народа – българският и арменският. Когато  се заговори за чистосърдечните и приятелски отношения между тях, неминуемо възникват два основни въпроса:

          ПЪРВИЯТ: след като България и Армения не са съседни страни, от кога и по какви причини се е създала дружбата между тях?

         И ВТОРИЯТ: защо и как са се появили арменците в България, защо са напуснали своята земя и са се пръснали по целия свят, немили-недраги?

         Трудни въпроси, отколешни въпроси, но със съизмерими, изпълнени с исторически и неподправени факти отговори! А в кратце те се синтезират в следното:

          Повече от 41 века Армения не е сменяла името си и арменците се наричат все арменци! Повече от 14 века България не е променяла името си и българите все се наричат българи!

          Документите и историците доказват, че добрите българо-арменски взаимоотношения датират от преди повече от 1600 години. И винаги тези връзки са били дружески. Основната причина за това е еднаквата съдба на арменци и българи, на двете държави. Защото по едно и също време Византия владее и България и Армения, пак по едно и също време Турция владее и България и Армения. Неопровержими факти! И още -българи и арменци изповядват една и съща религия—Християнството, при това арменският народ е първият народ /301 година/ приел християнството за държавна религия. Именно поради всичко това, двата народа никога не са насочвали оръжие един срещу друг! Напротив общият поробител постоянно ги е съюзявал. И двете държави, и двата народа еднакво са били заинтересовани от неговото поражение. В това те еднакво са виждали и своето освобождение.

          Историята правдоподобно показва, че арменците идват на пет “приливни” вълни в България, като се започне от 460 година и се стигне до последната масова вълна в периода 1915 – 1922 година. Все гонени от своите изконни земи от византийци, перси, араби, турци…

          ВИНАГИ когато стане дума за топлите взаимоотношения между двата народа, все по-често в негативен аспект се прокрадва и крилатата фраза “Иди се оплачи на арменския поп!”. И тъй като съм внук на последнодействащия арменски протоиерей в Пазарджик, Дер Закария Ширинян /светла му памет/, съм длъжен да хвърля светлина върху значението и смисълът на тази фраза.

            Крилатият израз се заражда в годините преди и около Освобождението на България от турско робство/не “присъствие”!/ в Диарбекир, за което пише и поп Минчо Кънчев във “Видрица”. Там живеещите арменци били единствени сред другите християни в града, които съчувствали и подпомагали заточените българи, приемали ги в домовете и църквите си. А местния арменски владика, който имал авторитет пред турската власт /трябва да се знае, че почти всеки арменец владее добре турски език/ често се застъпвал за облекчаване или спасяване на някой изтезаван или болен заточеник от ръцете на мъчителите си.

            За съжаление, с течение на времето истинската причина за възникване на израза била забравена и той се превърнал в стереотипна иронична фраза на “безпомощност”. Самият исполин Христо Ботев нееднократно споменава в статиите си за съчувствието и безкористната помощ на арменците от Мала Азия към клетите български заточеници .

             НЕКА най-после осъвременим приказката ни. Ние наследниците на нашите бащи и майки, на нашите предци, избегнали керваните на смъртта из Сирийската пустиня, спасили се от кървавите османски ятагани /единствено заради това, че са били арменци и правоверни християни !?/ и намерили нова обетована земя в майка България създавайки ни, се заехме с велика богоугодна цел. В началото на 21 век и по-точно през 2005 година започнахме да строим свой духовен храм –арменска църква “Сурп Степанос”. И я издигнахме …за 7 години!Всеки, ако още не я е виждал може да го стори, извисила малка кипра “снага” с два прекрасни кръста, точно срещу емблематичния за Пазарджик “Мост на Лютата”, в непосредствена близост до детска градина “Дъга”.

            И тъй като средствата за строежа при нас не идват от някакви “фондации” и тем подобни “донори”, само и единствено от дарения, така бавно и за  седем  години съградихме нашата църква. И сега отново искам да свържа увода на писанието с тази част, защото отново ще се върна на българо-арменската взаимопомощ. През тези  седем  години редом до нас арменците от Пазарджик бяха и немалко наши български приятели, спомоществователи и дарители. Защото те са от хората застанали близо до нас и вероятно си спомнят за онзи самоотвержен арменец Ованес Съваджъян, променил текста на шифрограмата дошла от Високата порта в Цариград, тъй като без да се замисля /такава е била тактиката на османците/ седящият над главата му Сюлейман паша е щял да посегне към изтребление на пазарджиклии в подножието на Башикаровският баир и паралелно да драсне чакмака на каруците със слама околовръст Татар Пазарджик. Или с две думи днес и сега край Марица вероятно щяло да съществува едно село, или друг град, или само част от равна Тракия…Но го има Пазарджик!

            ТА ДУМАТА ми е  за българските ни приятели, тези които отделиха от средствата си /кой повече, кой по-малко/ и ни помогнаха да съградим духовната си обител, която ще е и за всички тях, за всички православни…Затуй искам да изпиша имената им и нека Бог ги благослови!С искрена и дълбока човешка благодарност към :

             Община Пазарджик,кметът Тодор Попов и приятели , д-р Стайко Спиридонов, инж. Лъчезар Цоцорков, арх. Георги Сарамбелиев,арх.Кръстьо Танков, инж. Костадин Кобаков, инж. Румен Попов, Панайот Ляков, сем. Ани, Христо и Стефан Глухови,  ”Винпром”-Пещера, ”Дуропак” АД –Пазарджик,  Щирона Стоянова, Иван Евстатиев, Соня Васева, Вера Сотирова, Златка Найденова от Чирпан, ДКЦ І ЕООД /д-р Тиков/, Клуб на учителите пенсионери в Пазарджик, екс- общинските съветници Николай Стаменов, Иван Иванов и Димитър Събев, Любомир Игнатиев, Николай Терзийски, Борис Байловски, Васил Дафов от Брацигово, Явор Анастасов, литературен клуб “Ал. Константинов”-Пазарджик, Димитър Славков, инж. Тино Зънгаров, Огнян Славов, Мария Гръблева, ЕТ “Мариана Плачкова”-Пазарджик...

           СЕГА са необходими още средства за довършване и на вторият етап от строителството на Дома --културният клуб носещ името на спасителя на Пазарджик Ованес Съваджъян. Ще ни се да вярваме, че наред с нашите сънародници и българските си приятели, ще съумеем да завършим в цялостен вид  Арменският духовно- културен дом, който  ще се впише в бързо променящата се пазарджишка инфраструктура още през следващите години. Вярваме в това! Нека Бог ни благослови и бъде с нас!

     P. S. В текста са използвани факти и данни от книгата “Парегамутюн” /Дружба/ на авторите Атанас Гагов и Хайг Бюкюджян /2004/. С признателност.

                                                                                                                                             
ноември 2010 г.